"УСМИВКАТА НА АЛБЕНА" - /с фолклорни мотиви/

Албено, мари Албено,

тежка ти беше думата.
Тежка, та легна на сърце,
полегна, та го отрови.

Заради тебе, Албено,
гората хванах, тъмната.
Да ми дървета лекуват
душата, още сърцето.
Потоци да ми отмият
черните сълзи парещи,
С мъх и листа да обвия
тежката обич, нашата.
Та белким сън ми се върне,
очи ми белким прогледнат.
Че скитам болен, посърнал.
Деца ме видят - побегнат.
Преде съдбата с вретено
пътеките ми, Албено.
Та дето и да захвана,
ти стигнала си по-рано.
Но вместо ласка любовна,
повтаряш тежката дума.
Не аз, сърцето я помни.
А то залъгва се трудно.

Сега се връщам при тебе,
накарай ме да те мразя.
Хвърли ми още отрова,
с обиди удряй отново.
Та вместо мъка по тебе,
да пламне яд, да съм гневен.
Така сърце усмирено
ще кротне бързо, Албено.

Но ти ме срещаш с усмивка,
в очите с огън звездици.
С вода ме каниш студена,
на агне - днеска печено.
Мъжът ти там и децата,
свекърва, зълва, роднини.
Продума ми на вратата:
- Било е нявга... отмина!

Такава прошка, Албено,
стрела е право в сърцето.
Избягах бързо далеко,
през девет села в десето.
До днес заключен живея,
човек да съм - не умея.
И ден и нощ е студено...
Без теб умирам, Албено.

by Nicky