ПРОБИВ

Понякога се случва да търсим нещо, а да не знаем какво. Но чувстваме, че нещо свидно и лично не е на мястото си. 

И започваме да го търсим упорито навсякъде около нас - в джоба, в гардероба, та дори и в собствено си отражение. 

Но в огледалото виждаме и твърде много неща, които не харесваме, а това ни плаши и смущава. Огледалата са лоши приятели, защото нямат чувство за такт. 

После се вглеждаме в спомените си, защото в тях има толкова много съкровища, че трудно допускаме там и самите себе си. 
От ревност, от страх, от страст, или просто защото сме хора.
Но когато влезем в спомените си, се оказва, че много съкровища са изчезнали оттам. 

Просто не са издържали на тоновете време и забрава, с които сме ги затрупвали. 

Останали са само храмове, колкото за да ни уверяват, че сме съществували. Сгради-храмове и хора-храмове! 

С различни лица и истории, но с еднакви камъни, с еднакви сълзи и с еднакви усмивки.

Опитваме да си припомним кои сме и какво сме, но погледът ни трудно преминава през мъглата на годините, та виждаме само силуети, загадъчни и недостижими.

А когато повдигнем взор нагоре, за да видим небето, виждаме само малък отрязък. 
Защото в миналото ни няма място за небе, тъй като сме го изпълнили със себе си.

Празното място в нас след време започва да боли и да задава трудни въпроси. 
Иска ни се да избягаме надалеч и от себе си и от въпросите, защото възрастните не обичат въпроси, за които или нямат отговори, или имат, но не им харесват. Започваме да търсим достатъчно спокойно и тихо място. Но всички места, за които се досещаме и до които можем да идем, изобщо не са далеч. 

Винаги са били в нас!

И тогава, бавно започваме да осъзнаваме, че всичко онова, което ни липсва, винаги е било толкова близо до нас, че е било нужно само да поставим ръка върху лявата част на гърдите си, за да го усетим как пулсира, диша, живее. Че е трябвало просто да затворим очи и да потърсим изгубеното с ум и душа, за да доловим полъха на нежните му крила, ухаещ на магия от борова клонка.

Изпълнени сме със смисъл само тогава, когато сме на мястото, отредено ни с любов от Живота. Защото сме пригодени да живеем точно на това уникално и единствено място, което за другите може да изглежда стръмно и негостоприемно. Но за нас е Дом! 
В старанията си да живеем в морето, само защото виждаме колко щастливи са рибите в него, не само изглеждаме нелепо там, но и губим себе си. 

Защото ние не сме риби, а морето е свят в който винаги ще ни липсва нещо важно. Мястото ни! 

А мястото ни също ще е празно, защото в него няма да има никой. 
Може да не е най-шармантното място на света, но то си е НАШЕТО място!

И когато се завърнеш, разбираш, че Хармонията е възстановена. 
Че ти си изпълнил мястото си, а то е изпълнило озадачаващата те толкова време празнина в теб. Разбираш, че вече виждаш отвъд мъглите и не се плашиш от спомените си. Че всички съкровища, които си мислел за изгубени, всъщност винаги са били на мястото си и са те чакали. Просто... теб те е нямало!

Всичко вече ти е толкова познато и уютно, че накъдето и да се обърнеш през деня, виждаш пред очите си не просто някакви места, а късчета от душата ти.

А когато повдигнеш взор към нощното небе, разбираш, че познаваш всяка звезда на небето. 
А звездите те гледат със жълтите си очи и приятелски ти намигат. 

Това е моментът, в който Щастието се завръща в твоя свят, за да ти даде мир и усмивки. Момент, в който осъзнаваш, че си постигнал пробив в своето светоусещане и приоритети. 

Защото вече можеш без никакво колебание, условности и тъга, спокойно да кажеш: 

"Прибрах се! Аз съм си у дома!".
И ако един ден се почувстваш отново празен и обезсмислен, ако нещо ти тежи, а не знаеш какво, ако нещо ти липсва, а не знаеш какво - вече ще знаеш какво да направиш. 

Просто стани, вземи си торбичката и се прибери у дома. В Триград!

автор: Nicky