КАМЪНИ

Човек се родих, камък станах!

Колкото бяха песни изпяти,

самодиви ги чуха, та ги проклеха.

Колкото беше добро сторено,

натегна, та се откъсна от сърце.

Да беше вода, кал да е станала,

та никой да я не пие.

А то човек - от майка раждан,

на ръце носен.

Кога очи отворих,

край мене едно поле видох.

Поле, целото с камъни осеяно.

Та се чудех, да се радвам ли,

че и други като мене има,

или тежко да въздъхна,

защото камък да плаче не може.

Спъваме ви като ходите,

тежим ви ако ни носите,

затуй на полето лежим.

Земя ни яде, месечина ни пие!

Но не е това поле сред горите,

не расте цвете по него,

нито го красят пеперуди.

Това поле само вие го знаете,

и никому не казвате де е.

Но колкото повече го криете,

толкова по-добре го виждате.

А камъните в него инак сме си

обикновени камъни.

Само дето... си имаме имена.

Nicky