Когато бях в пети клас, нашите решиха да се преместим от резерват Северозапад, в непознатото тогава за мен село Триград.
Били си уредили всичко, та беше само въпрос на време да започне преселването ни.
Аз бях едно влюбено в природата дете, след училище бях неизменно в гората, или сред скалните образувания в близост до селото ни.
Като казвам "гората", имам предвид малки акациеви горички.
Чак на 4 км. пеша от селото имаше малка букова гора, а сред буковете - десетина мижави борчета. Но за мен бяха прекрасни, защото миришеха на смола и имаше прекрасни шишарки навсякъде около тях.
Нещо все ме теглеше към тези няколко борчета, та поне три пъти седмично изминавах тези 4+4 км, за да се докосна до непознатото дотогава за мен усещане за "духовен дом".
Веднъж видях малко лисиче там, което толкова ме въодушеви, че изпаднах във възторг. То ме изгледа недоумяващо и бързо изчезна.
Но до днес помня колко красиво стана всичко, когато лисичето украси няколкото борчета с рижата си окраска и чудно присъствие.
Когато нашите се прибраха след поредна тяхна визита в Триград, ми донесоха... картички. Нямаше смартфони тогава, та картичките бяха единствен начин да покажем нещо някому.
Дотогава Триград за мен не означаваше нищо повече от някакво далечно село, не знаех никакви подробности.
Затова дъхът ми секна от вълнение от видяното на картичките.
Мислех, че такава красота няма как да е реална, а е измислена от някого. Изведнъж апатията ми към преместването се замени с изключително изострено нетърпение. Молех нашите при следващо им ходене да ме вземат с тях. Обещаваха уж, но така и не ме взеха.
Ходеха си пак сами, а на мен ми носеха картички, които посрещах с рев и недоволство, че не са ме взели с тях. Стана така, че те се разделиха преди да сме отишли в Триград, а аз си останах с празните обещания и нагласи, че ще живея в това прекрасно село.
Минаха много години, изслужих си военната служба и тогава, когато след едно провалено пътуване към друга дестинация, се оказах на гара София с две седмици отпуск, куфар с дрехи и прилична сума пари в джоб. Тъкмо се наредих на опашката за влаков билет към резерват Северозапад, когато ме трясна мисъл-гръмотевица:
- В отпуск си, имаш дрехи, пари и не бързаш за никъде. Това е точното време и възможност да идеш най-после в Триград!
Така вместо за северозапада, аз се озовах във влака за Пловдив с примряло сърце. Нямах никаква идея как да стигна, но от нашите помнех "Пловдив, автогара Родопи, Смолян, Девин, Триград.".
Един чичко пътуваше за Пловдив, та беше така добър да ме заведе до автогара "Родопи" и да ме насочва, докато не седнах в автобуса за Смолян. Когато автобусът тръгна, носът ми се залепи за стъклото.
Преминахме Асеновград - портата на Родопа, а щом река Чая вля колорита си в общия родопски пейзаж, аз бях толкова щастлив, че ми идваше да се разпея или разплача. До Хвойна се наслаждавах на красота, за каквато само бях си мечтал.
Хората си говореха тихо в автобуса, но аз чувах всяка тяхна дума.
Мекият диалект на местните допринесе много за цялостното ми усещане, та ми идваше да ги напрегръщам всичките.
Но когато се заизкачвахме към Чепеларе и Пампорово, когато видях огромните борови гори с облачета мъгла сред тях, а зелените полянки бяха същите като от картичките, аз надскочих усещането щастие.
Бях разтърсен до дъното на душата си, преживявах нещо като катарзис, който не разбирах. Като че след дълги години изгнание в далечни страни, съм се завърнал в родната си къща.
Не издържах на емоцията и... се разревах в автобуса.
Ако бях щастлив сред десетината рехави мини-борчета в гората от детството ми, то представете си това дете сред величествените горски масиви на Чепеларе и Пампорово.
Уникално преживяне беше това първо докосване до Родопа!
Тогава аз разбрах, че това е домът ми, в който някога /може би/, ще имам късмета и шанса наистина да заживея.
След още куп емоции и случки аз се озовах в Триград, където бях толкова сърдечно и топло посрещнат от местните, че до днес някой като ми каже, че е от Триград, автоматично и без въпроси го приемам като близък роднина.
Всичко, което видях, изчувствах и преживях в Триград надмина очакванията ми стократно. Невероятна и вълшебна природа, съчетала скални чудеса, зелени гори и водни феерии.
Хората на Триград обаче са най-голямото богатство там.
Няма да разказвам случки на парче, а накратко ще кажа - ако си ял триградска кухня и си пял там родопски песни, но не си вникнал в душите на триградчани - напразно ти е било ходенето, макар и фейса да ти е пълен със снимки, а корема заситен с вкусна храна.
Още няколко пъти пътувах до това прекрасно село.
При едно от посещенията ми в пещерата "Дяволското гърло" /да ме прощават еколозите/, си взех един камък от този подземен свят за спомен. Не можех да си позволя често да ходя, та исках да си "взема с мен парченце от Триград". По онова време живеех на семейни начала с една жена, която не разбираше моята привързаност към планината.
Когато се прибрах, измих камъка и го поставих на стъклена етажерка, която изработих собственоръчно специално за него.
Често го държах в ръце и изживявах Родопа, а това ми даваше усмивка и куп мечтания. Но жената, с която живеех тогава, съвсем не беше доволна да обръщам специално внимание на "някакъв си тъп камък".
Веднъж, като се прибрах от работа, седнах на терасата с камъка за доза релакс. Тогава тя ми заяви, че ако не разкарам този камък, тя ще го изхвърли в произволно избрана кофа за боклук.
Познавайки я, бях сигурен, че нямаше да се поколебае да го направи.
Затова пренесох камъка на работното си място, а когато дойде петък, се качих без колебания на автобуса за София. После Пловдив, Смолян, Девин и... малкото автобусче /още помня обстановката в него/ за Триград. Така влязох отново в пещерата и поставих камъка на същото място, откъдето го бях взел.
За мен той беше Родопа, а не обикновен камък.
Не можех да допусна да се озове в кофата за боклук, само защото на мен ми е хрумнало да го занеса на другия край на България.
С чувство за благодарност, че ми беше компания толкова време, върнах камъка на пещерата и веднага си тръгнах, че нямах време.
И до днес си е там, а когато имам възможност да ида в пещерата, не пропускам да го потупам приятелски, както правят стари приятели.
Случвало се е да разкажа тази история на мои познати.
Те винаги ме изглеждат учудено, а после питат:
- Ама ти наистина ли отиде чак до Триград, само за да оставиш един камък в пещера?!
Но те няма как да разберат защо го направих, нито биха оправдали подобен мотив. Защото да чувстваш Родопа е привилегия, която не е съдена на всеки. Повечето са й просто зрители и посетители, та и да им кажа, че "аз съм част от Родопа", няма да схванат посланието.
Затова предпочитам да се усмихна, или просто да замълча.
Като камък, който макар и да мълчи и да не помръдва, не означава че не разлива емоции. Сега аз съм камъкът! Но вярвам, че съдбата ще поправи грешката си и един ден ще ме върне там, където ми е мястото!
автор: Nicky
Коментари
Публикуване на коментар