ТРИГРАДИЕ

Спри ветре! Замълчи и не плаши мъглата с тежките си песни. 
Укроти се, поседни на върха на скалите да си починеш. 
Искам душата ми да чуе и другите гласове и шепоти на Родопа, за да попие в тях и те в нея. Мнозина мислят, че очи човешки са достатъчни, за да разберат  тази вълшебна планина, но само очи не стигат. 
Не можеш с очи да чуеш как реката разказва легенди, а речните камъни й пригласят. 
Как мъглата шепне заклинания, за да окове душата човешка и да не може тя да си тръгне оттук. А тръгне ли си, вечно да се връща отново.
Как скалите, целуващи небето, обсипват всичко наоколо с дъжд от божествено величие. 
Как тупти сърцето на Родопа в основите им.
Ако си отвел тялото си до тази феерия от вълшебна емоция, само за да го нахраниш с местни ястия и да заситиш суетата си човешка, дори очите са ти предостатъчни. 
Но ако с душа си пристъпил тук - едните очи не стигат!
Укроти се вятър, поседна на високото. 
Отвори се небето, та покоят се спусна и планината проговори. Отключи ждрелото тежките си порти, та ме покани в онзи съкровен храм, в който душите се смиряват и проглеждат. Тела човешки тук не могат да пристъпят, та оставих морното си тяло на входа. Вдигна се душата ми, та се прибра у дома си!
Бях всичко онова, което ме обгражда. Бях цялото тържество наведнъж и поотделно. 
Когато душата ми е тук, аз съм скала, вода, въздух, мъгла, гора и всяко живо същество. 
Така мога да почувствам всичко отвътре, да съм част от същността му. А не просто свидетел, решил да се отбие поради излишък от свободно време. Не наблюдавах реката, а бях нея! Бях всяка вълничка, всеки звук, всяка риба и водна твар в нея. 
Бях мъх по речен камък и мокрото на всяка капка. Не наблюдавах скалните великани, а бях тях. Чувствах величието и вечността им, и криех в пещерите си животни и легенди. Преминаващите с телата си тук виждат мъртви камъни, но някак си, с най-чувстителните кътчета на емоциите им те усещат, че има нещо особено тук. 
Нещо, което очите им не могат да видят, нито ушите им да чуят, но някак си знаят, че то е там... и ги вижда. 
Всичко тук е живо, диша и празнува Живота. И нищо не е случайно! Дори мъглата, която обгръща скалите и омагьосва душите не се спуска, само за да си похортува с реката. 
Когато мъглата попиеше в скалите на ждрелото, те галеха всеки, който преминаваше там с ухание. Но не просто ухание на мокър камък, а ухание на дом, уют и Любов. 
Тези, що влизаха с душата си, се чувстваха благословени и щастливи от това усещане. 
Като блудни деца, завърнали се в роден дом и посрещнати от майчина прегръдка. 
А онези, които разхождаха телата си сред тази магия, не разбираха каква е тази носеща се във въздуха емоция, та се плашеха. Или след като запълнят паметта на фотоапаратите си, бързат към някоя местна кръчма, за да запълнят и коремите си. 
После качват доволните си тела в автомобилите си, и отвеждат телата си към поредните фотографски кадри и порции с кебапчета. 
След като преминах през ждрелото видях трима братя, а в средата между тях - жълтица. От гердан на самодива се изнизала, та паднала и полегнала. Векове се проточили, но не позеленяло златото, а от ден на ден по-ярко блестяло. Гледали я братята и я пазили, а жълтицата им подарила мотив, лице и образ, осмисляйки съществуването им. 
Не ми позволиха братята да докосна безценното им съкровище, но ми разрешиха да го послушам. Приседнах до жълтицата под зоркия им поглед и златото пропи във всяка фибра на душата ми. 
Разнесе се гълчава, смях, звън на камбана и призив от джамия. 
Аромат на борина  и кал по пресни картофи се разнесе във въздуха. Засвири гайда и хукнаха след нея чувствени песни. 
Шарени черги и престилки пресъздаваха фееричните, колоритни картини, които Родопа ваеше с есенните си прежди. 
А говорът на хората в жълтицата течеше като небесна река, като мед от пчелна пита, като милувка. По някое време един от братята ме побутна и каза, че времето ми да се любувам на жълтицата е свършило. 
Молех го за още час поне, но и тримата братя бяха категорични, че по толкова се разрешавало на външни души да погледат. 
Казаха, че ако искам дълго да съпреживявам тяхното съкровище, трябва да се претопя в него и да остана в жълтицата завинаги. 
Не знаете, как закопнях да направя точно това. 
Но бях оставил тялото си на входа на ждрелото, а без мен то щеше да умре, или да се превърне в празна консервена кутия, дрънкаща на кухо. Затова с нежелание напуснах този вълшебен свят и се върнах в треперещото вече от студ тяло, което ме чакаше, приседнало до скалите. Доста време ми трябваше, за да се преосмисля.
После седнах в колата и продължих нагоре към Триград. 
Когато спрях на центъра, вдигнах поглед към трите върха към селото. Знаех, че това са братята-пазители, а аз съм в сърцето на жълтицата им. Обгърна ме гълчавата на триградчани, които нямаха никаква идея защо е толкова развълнуван този непознат човек на площада, че хем се е усмихнал щастливо, хем му сълзят очите. 
Три пъти се претопява душа, за да стане част от тази магия. 
Чак след третото претопяване душата става достатъчно чиста и качествена, за да бъде част от градежа на Триград. 
Аз преживях своето Триградие, та където и да съм по белия свят, душата ми вече е част от жълтицата. Златото й тече във вените ми.
И винаги, когато посетя Триград, аз не виждам просто някакво село, заобиколено от три големи баира. А безценно съкровище, пазено ревниво от трима братя.  
Но тези братя-пазители вече не ме гледат подозрително, както когато дойдох за първи път, а ме прегръщат сърдечно и ми казват: 
- Добре дошъл у дома!

автор: Nicky

Ако сте прочели "ТРИГРАДИЕ", може би ще ви бъде интересно да прочетете и тези мои авторски творби:

СЕВДА  и  АЗЪР НЕБИ