В дъждовната вечер с колата поспрях,
на тихата уличка с твоята къща.
Не бива, не трябва! Аз знам, че е грях.
Умрем ли веднъж, за живот ни е късно.
Затворих очи, но разтворих врати
на тайни места и килери в душата,
в които заключвам лъжовни мечти,
уж в тиха забрава сами да погаснат.
Политнаха устремно - птици в небето.
Дъждът ги почисти грижливо от прах.
На твоята стая помръдна пердето
и... някой погледна с почуда към тях.
Дали беше ти, или другата личност?!
Стъклата са мокри, добре не видях.
Събрах си мечтите - дребнави, епични
и всичко, което да съм не успях.
Чистачките включих и радио пуснах,
запалих двигателя, тръгнах едва.
Дъждът се усили, студен и безчувствен.
Часът е... не зная! Май шест, или два.
Пристигнах пред къща, в която нощувам.
Реално тук влизам за порция сън.
Че жив съм единствено щом те сънувам,
през другото време съм призрак навън.
Безсмъртен съм явно, щом време е спряло
и хич не помръдва към някакъв край.
Заключен съм в тежко, безсмислено тяло,
изискващо хляб, лимонада и чай.
Но често пред твоята къща се спирам,
затварям очи, та сърце да те види.
Така, чрез лъжовни надежди намирам
чадър срещу твоите лъжи и обиди.
автор: Nicky
Коментари
Публикуване на коментар