Тихо лятната вечер полегна
на постеля от щурчови песни.
Билки брах, от онези, вълшебните,
край реката, що слиза над Кестен.
Но когато луната разплисна
светлина над гората смълчана,
сякаш гърлото някой ми стисна
щом видях, че до мене застана
най-красивото, нежно създание,
що в живота си нявга съм виждал.
Самодива, родена в предание,
или вещица, съдена трижди.
Тя венец пъстроцветен ми сложи,
от незнайни цветя и растения.
За минута бях принц невъзможен,
но... изглеждах на място до нея.
След това разтопи се в гората.
Точно как и къде, аз не знам.
Но до днес, ако съм в планината,
все я чувствам, че някъде там
тя с планинско поточе лудува,
или с борова клонка ми маха.
Щом пристъпя в Родопа дочувам:
- Ах, дошъл си! Тъй дълго те чаках!
автор: Nicky
Коментари
Публикуване на коментар