ХИМЕРИ

Уж просто е жена, а ангел сякаш

пристъпва по земята в моя свят.

Вълнението чак ще ме разплаче.

В очите й искричка съм и цвят.

Дъхът си сдържам, за да не повее

от него вятър, да я отнесе.

С ръка да я докосна аз не смея,

прегръщам я със моето сърце.

Но знам, че тя дори не съществува.

Че сам създал съм образ несравним.

А образи такива ни не чуват,

а в тихо съзерцание... мълчим.

Привикваме със погледа им нежен,

с ефирните им, ангелски ръце.

Но винаги се будим, неизбежно,

с тревожно и замислено лице.

Не често, но понякога се случва,

да срещнем техни копия реални.

Но вместо обич, ставаме им кучета,

след тях вървим... и само лаем жално.

Това са вездесъщите химери,

надеждите ни с жар ги сътворяват.

Но никога не ще да ги намерим,

защото те са в нас и... ни познават.

автор: Nicky