Пътя да бях си объркал, та друго село да случа.
Да бе ме мечка срещнала, или подплашили кучета.
Но кога има да става - човек не може да знае
дали сълзи да зарони, или хоро да играе.
На Гьоврен гости отидох и там я срещнах Емина.
До днес сърцето ми спира, като й спомня името.
Имаше мъж и детенце, ала сърцето не пита,
реши ли ум да ти вземе и в нощите да се скиташ.
Подхванеме ли вечеря, тя все до мене ще седне.
Ако я никой не сети, със огън ще ме погледне
та ме във пясък превърне, във милион песъчинки.
А после ми се усмихне - та се разсипя в трапчинките.
Веднъж отидохме с нея по привечер на чешмата.
А щом останахме двама, аз хванах я за ръката
и... никой нищо не каза. Облегнала се на мене,
с Емина сякаш летяхме над планината зелена.
Но ден дойде да си тръгна - проклета сянка безплътна.
Без нея нямах посока и бях навсякъде пътник.
Че дом е, дето сърцето решило е да живее.
Където в зеници морни щастливо огънче грее.
Та скитам се оттогава по пустите му чужбини.
Във много къщи заспивах и много пътища минах.
Но най-било ми е свидно в Родопа да се завръщам,
че там сърцето ми пее, и там е моето "вкъщи".
Прозорец нощем отворя, да ме звездите прегърнат.
Сякаш опитват се всичко назад с магия да върнат.
Но все настъпват моменти далеко пак да замина,
понесъл с обич в сърцето трапчинките на Емина.
автор: Nicky
Коментари
Публикуване на коментар