СлънчогледиЕ

Не тъгувам, когато небето е празно и пусто.
Твърде много видях и сърцето ми мрамор е хладен.
Не отварям врати на излишни и дразнещи чувства.
За какво са ми буйни реки, щом не мъчи ме жажда?!

За какво са ми битки епични и славни победи,
щом ще бъдат нелепи трофеи, които не свидя?!
Щом ще виждам море от навели глави слънчогледи,
скрили погледи в стих, ужасени, че слънце ще видят.

И чернеят от страх семената във питите тежки,
ала как да избягат, в гората на сянка да идат?!
Нещо сбъркано има, от тези - нелепите грешки
птицечовки създали и други учудващи видове.

Затова не търсете във мойта вселена човешкото.
Аз съм само свидетел, от камък безчувствен изваян.
Като тих монумент, сред поле непростимост и грешки,
давам сетна надежда на куп слънчогледи отчаяни.

Може би преди време съм бил като всички останали.
Може би съм си имал и куче... не помня подробности.
Но жътварите вече с любов пред стъблата покланят се.
Ала тези поклони са смърт, с аромат на възможности.

Затова не тъгувам, когато небето е пусто.
И съм трън във очите на куп светила - чувствоведи.
Те не могат да знаят чрез своето странно изкуство,
как се буди човек, сред пищящи от страх слънчогледи.

автор: Nicky