ПРИКАЗКА

Гледам през прозореца как ръми полека,
как света е скрила гъстата мъгла.
И ми се приисква днес да ви разкажа,
бавно и спокойно приказка една.

Някога живяло мъничко момиче,
не в палати царски, а в една гора.
Хранели я птици, пазели я вълци.
Нямала си никой, сам сама била.

Тя живяла в малка, дървена колибка,
спала върху съчки, със трева покрити.
Никой си не спомнял как дошла е тука,
по каква причина и пътечки скрити.

Всяка сутрин рано срещала зората,
после смях и песни еквали в простора.
Свикнали животните с ясният й глас,
и преодолели своят страх от хора.

Тъй години осем бързо се стопиха,
стана на тринайсет малкото дете.
Малката колибка в къщичка превърна,
стана благородно детското сърце.

Но един следобед ловната дружинка,
минала наблизо, всички я видели.
Че в беда била е, мислели ловците,
на късмета ловен дружно се посмели .

После я завели във града огромен,
бързо обяснили станалото чудо.
Вече десет дена тя мълчи и плаче,
а добрият доктор писал я за луда.

Пратили я в приют за душевноболни,
спяла зад решетки, зад безброй врати.
Думите не знае, как да ги помоли?!
Гасне в скръб дълбока, плаче и мълчи.

А гората вижте, как се е смълчала,
всичките животни тягостно мълчат.
Няма птичи песни, ручеите не пеят,
всички се ослушват за гласа познат.

Метнала гората от мъгла одежди.
Лек, студен дъждец полека заваля.
Във такова време все ми се приисква,

да разкажа само приказка една.

Страшното за нас - не страшно е за всички.
А доброто наше - не е все добро.
Нека всеки има своята колибка,
своята горичка, своето легло!

автор: Nicky