Да беше земя зейнала,
пропаст да беше отворила,
да ме дълбоко погълне.
Дълбоко, да не излезна.
Че болест зла се лекува,
дертове тежки минават.
За сърце лекове няма,
на сърце мъка остава.
Залюбих сестро, загалих,
във грех се тежък запалих.
Живот ми гасне по нея,
а да я имам не мога.
Мине - замине край мене,
не смея да я погледна.
Снага й - тънка топола,
очи й - жарки въглени.
Кат ме погледне, гори ме
и с поглед ще ме запита:
- Ни съм ни моя, ни твоя...
виж, що си сторил със мене.
Недей да ми пееш, славейче,
недей да ми грееш, месечко!
Недей сърце да ме стреляш,
че млад-зелен ще си ида.
Дойде ми днеска у дома,
очите черни - угаснали.
Поръча тежка заръка,
по-скоро да я забравя.
Как да я сестро забравя,
кат ми е слънце в небето?!
Как да живея в тъмното,
щом няма кой да ми свети?!
Ни ми е песен на сърце,
ни ми се храна услажда.
Сирак от днеска останах,
да не бях сестро се раждал.
- Слушай ме брате, послушай,
че жално ми да те гледам.
Последвай си го сърцето,
в далечно село идете.
За тук не ще да тъгуваш,
щом либето ти е с тебе.
Щом ти е сърце радостно
и си на някой потребен.
- Вода се, сестро, не пали,
огън се в чаша не лее.
Камък на дърво не става
и слънце нощем не грее.
автор: Nicky
Коментари
Публикуване на коментар